НАВЛИЗАНЕ В ЕЗОТЕРИКАТА

В първата лекция разгледахме най - общо с какво се занимава езотериката т. е така нареченото тайно учение. Там нахвърлихме доста теми, които имам намерение в  следващите няколко срещи по- подробно да се спра.

 В първата лекция разбира се тръгнахме от Бог, тъй като Той е началото и края на всичко. Разбрахме къде се битува, защо не можем да се скрием от него, защо сме с Едно с Него. В тази лекция искам по-подробно да се спра отново на Бог, за любовта ни към Него и любовта към нас самите. Вече знаем, че той е  енергия, която излъчва безкрайна любов. Докато нашето съществуване е любов, която е приела физическа форма. За да обичаме Бог е достатъчно да обичаме себе си, тъй както вече уточнихме с Него сме Едно.

В тази лекция искам да се спра по-детайлно на това, какъв е Бог, какво отношение има Той към нас. Другият фундаментален въпрос е какво значи да обичаш себе си, тъй като въпросно, да обичаш себе си е точно определено и всякакви вариации на тази определеност от космическа гледна точка, се смятат не за любов към нас самите, а за нещо диаметрално противоположно.

В предишната лекция вече ви споменах, тайно се интересувах от Бог, защото това, което ми предлагаше теологията не само не ме удовлетворяваше, но ме и плашеше. Всъщност какво знаех за него? На око от фреските определях възрастта му, която не е в негова полза. От проверени данни, чийто резултати изпитваме всички на гърба си знаем, че изгонил от рая пра-пра-пра-баба Ева, която се изкушила от една ябълка. Да беше поне килограм изяла, а сега излиза, че Бог е толкова дребнав и прави въпрос само за една бройка. Заради тази въпросна ябълка ни заточил на Земята. Ами така де, напускал ни сами деца, пък после ни дърпа ушите защо това правим, а не онова.

Дал ни като указание как да живеем само едни 10 Божи заповеди, които да ни стигат за делник, за празник, за зиме и за лете. Толкова държи на тях, че хиляди години не е актуализирал нито една. Единствената му работа, за която се споменава да върши разбира се с полагащото се уважение, е денонощно и целогодишно да следи, дали някой нарушава заповедите му и съответно най - безмилостно да го наказва. Твърдят, че е навсякъде /което разбрахме, че църквата тук е права/ и веднага разбира кой къде е кръшнал, но въпреки това за всеки случай, си е назначил посредници, на които трябва да се изповядаш доброволно и конкретно греховете си, с всички възможни подробности. Ако се спрем пък на попското любопитство, то е пословично. Въпросните посредници те гледат винаги като потенциален нарушител на всички заповеди, не само Божи. От опит зная, никога не са им достатъчни натрупаните споделени прегрешения и за да не можеш да се измъкнеш цял, а винаги сдъвкан от тяхното набито око, непрекъснато подпитват за още и още, и още...

Прочетох доста книги за това, какво Бог представлява от езотериична гледна точка и там намерих такъв, който наистина да ми допада. За такъв Бог съм мечтала, както и за такива родители като Него.

Искам да започна представянето Му с една приказка, в която за първи път Го припознах. Някои от вас може би я знаят и вярват в нея, както мен, а други, които сега ще я чуят за първи път, ще се радвам, ако са така впечатлени от нея, както бях аз, когато за първи път я прочетох.

Приказката се казва “Стъпки по брега”

"Една нощ човек сънувал сън, че върви по морския бряг заедно с Бог. По небето се разигравали сцени от живота му. За всяка сцена по пясъка върху брега се виждали по две редици следи от стъпки - едната неговата, другата на Бог. Когато последната сцена проблеснала на небето, той погледнал пак към пясъка и забелязал, че на много места се вижда само една следа. Когато си дал сметка за времето на тази следа се оказало, че това били най - отчаяните и тъжни мигове в живота му. Това го разтревожило и той попитал Бог:

- Боже, ти ми каза, че щом съм решил да те следвам, ти винаги ще вървиш с мен, но забелязах, че в най - трудните моменти на живота ми следата беше само една. Не разбирам, защо си ме изоставял, точно когато съм имал най - голяма нужда от Теб?

Бог отвърнал /предполагам с басов глас/:

- Безценно чадо мое, аз те обичам и никога няма да те изоставя. Там, където виждаш само едно следа по време на изпитанията и страданията ти, това са моментите в които съм те носил на ръце."

Тази приказка няма да я забравя до края на живота си, защото съм спокойна, че винаги в трудни моменти съм носена от Бог на ръце. Така се чувствам, а основният принцип в езотериката известен на всички, които си интересуват от нея е, че чувствата, които изпитваме определят обективната ни действителност, но на това ще се спра по-подробно в някои от следващите ни срещи.

Този Бог, за когото говоря, никога не ни е описван от теософията. /Поне аз не съм видяла на нито една икона, да носи някого на ръце, било то английската кралица или пък дори, ако щете  някой папа./ За сметка на това сме виждали, как със завидно въображение художниците са изрисували как мъчат грешниците в Ада, пратени от същият този нарисуван Бог, при положение, че ние децата Му, не спазваме въпросните 10 заповеди…То не бяха казани с катран, то не бяха буйни огньове под тях, то не бяха армии от дяволи с най различни мъченически изобретения… Има ли родител, който би измислил с такова завидно въображение, подобни страхотии за собствените си деца,  независимо, че не го слушат? Ако има, как ще наречете въпросният родител? Бог нали е нашият баща? Вие искате ли да имате такъв баща? Аз лично категорично - отказвам. Не искам това и за детето си. Дори не бих искала да бъда и обичана от толкова жесток баща.

За това продължих да търся в езотеричната литература такъв Бог, какъвто бих искам да имам и го намерих. Точно такъв Бог - приятел, от когото да не се страхувам, да знам, че винаги е до мен и ме обича. Както исках да имам и такива родители-приятели, които само да ме обичат. Приятно изненадана бях, когато прочетох, че не съм единствена, която не е съгласна да има Бог- тиранин. Нийл Уолш по същият начин не е искал подобно чудовище за Бог-родител. В един момент колкото и да е изненадващо Бог зарязва Вселената си с всичките й там планети, комети, слънца, черни дупки и каквото още има около Него и му се явил чрез автоматично писане, като отговор на обвиненията към Него, които сигурно се сещате в какъв аспект са били отправени.

От тази книга научих за Бог неща, които и през ум не са ни минавали, а пък да не говорим, че могат да ни бъдат описани от църквата или споменати в Библията. И така, какво представлява Бог според езотеричните източници и какви съвети, а не заповеди има към нас?

Нека да започнем с това, че всичко е създадено от Него /тука всички сме на едно мнение/, природата, литературата, киното, техниката… всичко, което бихме могли да си представим. Тогава защо пропускаме част от всичкото, прекрасно му чувство за хумор - за доказателство трябва само да се погледнем и веднага ще го разберем. За Божи авторитет ни е внушено, че Той е сбор от всичко най - сериозно, като забравят, че и смешното е написано чрез него. Безпогрешно знае в случая английската граматиката, но предполагам това се отнася и за всичките останали, не прави никакви правописни грешки, когато диктува посланията си. Цитира безпогрешно Шекспир и всички останали писатели. Знае Хамлет наизуст. Гледал е всички филми /как е издържал, има толкова много безинтересни, явно има и завидно търпение/. Чувал е всички вицове, дори и тъпите. Има страшно гъвкава мисъл и когато му разкажеш някой анекдот веднага реагира, а не в понеделник.

Ако искаш да контактуваш с Него вечер, можеш да го откриеш едновременно във всички спални. Успокойте се, там не е ръководен от нездраво любопитство /за него си имаме съседи/. Радва ни се от Божествено сърце, когато се обичаме.

 Сътворил е цялата природа /тука и църквата е на това мнение/. Всички красоти по Земята /нямаме време тук да изброявам всички екзотични острови, водопади и какво ли не/, с което е доказал абсолютният си перфекционизъм. Не се щади и създава съвършена красота дори и в безсмислените на пръв поглед неща. Например снежинката. Вгледайте се в нея. Всяка е различна и по-красива, дори красотата и да трае няколко мига… Защо тя да е съвършена, а ние, които сме със самочувствие за върха на Божият сладолед  –  да не сме?

За първи път срещнах и най-еретичната мисъл, че всъщност Бог никакви Божи заповеди не е налагал /значи и този църковен рекет отпада/. Наистина, продиктувал е нещо от този вид, пак чрез автоматично писане на Мойсей. При допитване и сега би ги продиктувал, като съвети, но те трябва да се разглеждат абсолютно пожелателно. Никого не наказва, ако не ги спазва. Изобщо няма наказание. Самият Бог се възмущава, че го използват с това, което наричат негови закони, за да оправдаят какво ли не.

Сигурно слушате с недоверие тези редове, защото то е основната на нашата същност, както и в основата според нас на любовта, която трябва да бъде всичко на този свят? Откъде идва това първо недоразумение. Щом Бог ни обича с условие /най-малкото 10 заповеди/, какво да кажем за себеподобните ни, които по претенции изобщо не могат да се сравнят с Него.

Сега искам да се спра най-общо и на съветите, които ни дава съвсем не натрапчиво. Най- важното е да не се срамуваме от телата си /включително от килограмите и височината си/. Не трябва да се срамуваме от чувствата си /става въпрос за положителните, от отрицателните ние и с Божа заповед не се страхуваме/. Всичко знаем е сътворено от Бог, а той твърди, че нищо срамно не е създавал. Аз му вярвам безрезервно.

Тържеството в любовта е висшия смисъл на секса и едва след това е създаването на деца /католиците пак не са в час/. По този начин разбираме единението на душите и телата, което ни напомня, за времето преди да изядем въпросната ябълка, когато мъжкото и женското начало са били в едно и е нямало добро и зло т. е. мъжа добър, а жената изяла ябълката. Това тържество на любовта, може би наистина трябва да се подчинява на хипарският девиз “прави любов, а не война” /адресирано до всички, които смятат семейният живот за военен полигон/.

Тук е мястото да спомена и съветите, които Бог дава и за човека, с когото сме избрали да делим пухеният юрган. Той не трябва да ни допълва /аз самата дълго време мислих, че това е семейната хармония/, а да споделя собствената ни пълнота.

Хармонията между хората, както и в музиката така и в живота, не се състои в това всички да пеем в унисон, а да се изслушваме един друг. Хармония, означава да усещаш и да трептиш с трептенията на мига, на човека, на мястото, на обстоятелствата, които изживяваш. Така изпълваш цялото си съществувание. Така не се страхуваш от смъртта, защото по този начин не се страхуваш и от живота. Животът е вечен, не можеш да го прекратиш и да искаш. Можеш само да промениш неговата форма.

Не смесвайте продължителността на връзките по между си, с качество им. Вие не сте икона и не се дръжте като такива. Вие сте хора, и бъдете хора докрай. Ако някой от вас иска да промени характера на взаимоотношенията си, има пълно право. Без да се чувства виновен.

Няма законни и незаконни деца. Те са резултат от тържеството на любовта. Не се крийте от тях. Нека да видят как се обичате. Научете ги на любов още от малки от личен пример. За да израстат пълноценни хора, трябва да живеят в среда, в която конкуренцията не се допуска. Децата не трябва да учат в училища, където се възнаграждава най-добрата оценка или този, който е учил най-много. Всяко дете, както и всеки човек и като възрастен, трябва да следва естественото си развитие във всяко едно отношение.

Има още много Божи съвети, но не заповеди. Например, никога недей да се отказваш от нещо, само защото си нарушил нечия представа за благоприличие.. Или ако не знаете как да постъпите в дадена ситуация, което се случва доста често задайте си въпроса, как би постъпила любовта в този случай? С полученият отговор действайте без да се замисляте.

Оказа се, че Бог обича както добрите така и лошите хора. За Него това не се оказа изобщо проблем, тъй като твърди, че лоши хора няма. Има само хора, които не са съгласни с начина, по който ти гледаш на нещата. И ако другите са повечето, както обикновено, те започват да те съдят, защото хората не обичат по-различните от тях. Въз основа на тяхната присъда без да искаш,  започваш и сам да се съдиш. На осъждащото мнозинство и това му е малко. Искат и Бог да те съди. Но той е железен в това отношение, поне досега отказва да се намесва. Това на мнозинството пак не им харесва, не че са очаквали някаква подкрепа от Него, но поне някакъв знак за самочувствие. И понеже не го получават, за да не им се измъкнеш за всеки случай започват да те плашат с Ад. Но за съжаление се оказа, че Ад няма, което не знам дали е по-добре, тъй като така не знаеш къде ще отидеш. Внушават ти, че не си за Рая, а пък досега имаше поне нещо сигурно, макар и не много привлекателно. Повтарям пак Ад – няма. Дори и Хитлер не е там, защото Ад просто не съществува. Но има един начин за привилегировани да се озоват там. Ако си го представиш и адски се страхуваш от него, наистина можеш да си го сътвориш. Защото пак се връщаме на известната ни вече езотерична мисъл, че чувствата определят обективната действителност. Ако искаш да бъдеш щастлив представи си живота такъв, какъвто искаш да бъде, за да е наистина той щастлив. Защото във Вселената първо трябва да бъдеш, а после да имаш.

Църквата ни е внушила, че без нея не можем да намерим Бог. Без нея той не разрешава да бъде опознат. Без нея като посредник не можем да го разберем. Това до известна степен е вярно, защото за този Бог, за когото аз ви говоря наистина там не можете да Го намерите. Ако вярванията ви пречат да познаете Бог-приятел, тогава трябва да сте готови да се откажете от тях. Защото само тогава можем да си представим Бог приятел. Само тогава си готов да прегърнеш Бог-приятел, който те обича и прегръща безусловно… Да приветстваш в живота си един Бог, който не задава въпроси /аман от любопитни приятели/. Да спреш да се самонаказваш, защото  признаваш един Той е този, който няма да те наказва, осъжда и разобличава. Оттук следва, че да си приятел с Бог не зависи от Неговото благоволение, а изцяло от нашето.

Тъй като обикновено използваме приятелите си /разпространено земно отношение към тях/, а Бог твърди, че е такъв, веднага бихме си задали въпроса, как можем да използваме и Него. Много лесно, като използваме всичките си дарби, които ни ги е дал и всички постижения на Земята до момента, защото Той не ни ги е дал случайно, а за наше улеснение.

Как можем да общуваме с нашият Бог? Далеч не само в Църквата. Той е навсякъде стига да искаш да го видиш и чуеш. Говори ни с много гласове. Изобретателността му е безпределна. Явява ти се чрез статия в списание отпреди три месеца или година, което намираш във фризьорският салон. Чрез случайно дочута реплика в автобуса или чрез текста на някоя песен. Грижи се за нас и ни се доказва ежедневно и ежеминутно, само трябва да отворим сетивата си, за да го чуем и разпознаем.

Зная какво ще ми кажете, не е ли твърде прекрасно да имаме такъв Бог, като горе описания и имаме ли неоспорими доказателства за Него? Аз лично нямам нужда от каквито и да е доказателства за съществуването Му, а който има нужда да доказва нещо, нека ми докаже на мен, че църковният–Бог тиранин, е по-вече от този, описаният от мен. Само да не ми нарами на гръб Сикстинската капела или някоя друга църква с изрисуван Пъкъл.

В заключение по темата ще кажа, че всеки има такъв Бог, какъвто той иска. Овен това за родителите ни е много удобно и най-вече според тях е възпитателно, да имаме Бог-тиранин, за да могат и те да се идентифицират с Него в нашите очи и така да държат децата си в подчинение. За съжаление пропускат, че децата стократно повече, ще ги слушат и обичат, ако ги отглеждат само с Любов, а не с догми.

Разбрахме как се грижи Бог за нас. Нека да разберем сега ние какво му дължим. Едно единствен нещо, да го обичаме и това пак не е заради Него, а заради нас самите...

Дълго време си задавах въпроса, защо молитвите ни винаги трябва да започват с “Господи, обичам те”? Какво его има този Бог, че Му доставя удоволствие милиярди хора по Земята да Го засипват с думи непрекъснато, че Го обичат. Изненадана бях, когато прочетох, че това изобщо няма нищо общо с Него. Изказвайки първо любов към Бога, това е кодовият начин в Космоса за задвижване на потока на любов към нас. По този начин се осветяваме и насочваме космическият лъч на любовта от Него към себе си. Как става това? По един съвсем естествен за Космоса начин. Пак се връщаме на езотеричният принцип каквото излъчваш, това получаваш, този принцип не е пропуснат и в Библията. Там е дадено още по- нагледно, с думите "каквото посееш това ще пожънеш".

Излъчваме любов и съответно привличаме любов. Тъй като ние с Бог вече разбрахме, че сме Едно, тогава когато Му казваме, че го обичаме не би трябвало да ни е трудно /както ни е трудно примерно да кажем “мамо” на свекърва си /, защото все едно го казваме на себе си. За Бог е достатъчно да излъчваме любов към нас за да е сигурен, че излъчваме любов към Него.

Как да се обичаме? Това е един доста фундаментален въпрос, на който сега искам да се спра. Във всеки случай, тази любов не бива да се изразява, като обикаляме в събота и неделя, поради липса на време през седмицата, от сладкарница “Лучано” до “Трите фукли” и обратно. Да не си кривя душата и аз също съм го правила, но повече ме привличаше, без да правя реклама, Виенската сладкарница. От езотерична гледна точка, сладкото е материалният еквивалент на Любовта. Изяждайки прекрасно парче торта с шоколад и сметана, броейки с ужас калориите, лъжем душата си, че любовта ни е достатъчна.

Една от най- жестоките последици от двойнствеността, за която говорихме в миналата лекция е, че тя допуска за правилно заглушаването на любовта. От малки родителите ни възпитават, че да си открит и естествен се оценява като слабост и това държание се смята за недостойно. А затворен и непроницаем се приема с уважение и битува в съзнанието ни, че такъв човек е силен и достоен независимо, че обикаля несъзнателно сладкарниците, но това никой не го отчита. Обществото всеки ден поощрява тази двойственост, напомняйки ни погрешно, че за любовта светът не е безопасно място. Дори може да се каже, че тя се разглежда като нещо много красиво и за това едва ли има място на тази планета.

Пак напомням, закономерност в космически план е, че ако мислим негативно привличаме нещастие. Страхуваме ли се, че ще се разболеем – хващаме най-малкото грип. Плашим ли се от крадци - ограбват ни. Оплакваме ли се, че парите не ни стигат - те наистина бягат от нас. За това, ако се научим да се обичаме, ние изпращаме любов към Космоса и той автоматично и без да се замисля ни отвръща със същото.

Единствената предпоставка да бъдем обичани не само от Космоса, но и от хората, което ни е така необходимо в живота, е ние сами да се обичаме. Това погледнато отстрани изглежда лесно, защото всеки мисли, че поне това го владее перфектно. Отдава му се без никакво усилие и всичко, което прави е подчинено точно на това чувство, защото в това отношение поне смята, че има талант. Но дали е наистина така?

Любовта към себе си е едно от най-трудно достъпните неща, с което аз също с много пот на челото и то не винаги, успявам да се справя. Защото обичайки се трябва безвъзвратно да се разделиш с неща, които ни доставят най голямото удоволствие в живота. Точно това удоволствие ни е давало и погрешната представа за любовта към нас. Например, трябва да престанем да се самосъжаляваме, да спрем да черпим енергия от другите, чрез така нареченият енергиен вампиризъм, особено пък ако го упражняваме неволно върху децата си. Да се откажем да осъждаме и самоосъждаме /тука влиза и клюкарстването/. Да се откажем от претенции,  да престанем да ревнуваме. Има още много по-дребни неща, които ако и тях изброя се страхувам да не се хванете за главата, за това постепенно ще ви подготвям. Сега искам да се спра макар и бегло, на най- сладкото и най-трудно нещо, което е било едва ли не асото в картите на живота ни, че трябва да престанем да се обиждаме. 

Ще ми зададете веднага въпросът, тогава какво ни остава? Нали всичко това е свързано с любовта ни към нас, нали по този начин изразяваме любовта си към себе си, а досега ви убеждавах, че това чувство е жизнено необходимо. Да така е, но изброената по този начин любов, е само свързана с любовта към нашето его, а не с любовта към духа. За това обичта ни по изброените начини в космически план се наказва, за съжаление, с болести или с нерадостна съдба. В следващите лекции смятам да се спра по-подробно на тези въпроси. Сега само искам да кажа, че за приятното за егото ни чувство – ревност, ни удрят през пръстите в най-добрият случай с грип, по- сериозно със случаи на изневери,  в по-тежки -  децата ни да са наркомани или хомосексуалисти, по-нагоре по стълбицата минаваме през диабет, докато стигнем до рак на панкреаса.

Удоволствието ни да се обиждаме, ни лекуват най-леко с сърдечни пороци, п -сериозните обиди градират в инфаркти или рак на белите дробове, а осъждането е рак в главата и т. н. Какво става, къде е справедливостта, не стига, че ни обиждат, ами и така кошмарно болни?     ДО ТУКККК!!!1

По природа личността е висша ценност, тя заслужава безусловна любов. Хората, които твърдят, че не могат да обичат дори и себе си по начина по- който е необходим за духа, подхранват изкривени убеждения, които прикриват реалната им ценност. За това те трябва да променят изцяло отношението към себе си и другите. Как да стане това? Първо необходимо е да се отърсим от страховете и комплексите си. Да прегърнем слабостите си, да се приемем такива каквито сме. Не трябва да се страхуваме, че не сме заслужили нещо, вредно е да се влияем от мнението на другите, които изказват противоположно твърдение. Накрая абсолютно задължително е да се освободим от чувствата си за вина. Няма нищо по привлекателно от човек, който се чувства удобно в собствената си кожа.

Как изглежда подобен човек? По какво ще го познаем, ако спре до нас?  По това, че веднага ще го харесате. Човек заслужаващ любов е естествен, няма проблеми със себе си и излъчва простата неподправена човечност, която прави всеки истински привлекателен.

Какво ни пречи всички да изглеждаме по споменатият начин? Нищо. Така ще изглеждаме, когато променим отношението ни към себе си и околните. Как да постигнем това? Обикновено обвързваме самооценката си с външни неща, а подобна самооценка затормозява и ни пречи да се приемем в истинският си вид. Например общоприето, че за да се зарадваме, радостта ни трябва да е свързана с друг човек  или с нещо външно.  Напомням отново, мисълта за оценката ни за срещата с идеалната или неподходящата личност, е само отражение на нещата, които в този миг сме помислили за себе си… Да живееш заради друг и неговото мнение, независимо кой и какъв е той, в най- добрият случай е несигурно, а освен това не ти разрешава да подхождаш  към този човек с любов.

Използването на друг човек за утвърждаването на себе си, не е любов, това е третиране на другият като обект.  В общоприет план смятаме, че в това няма нищо лошо, но не е точно така, защото обектите доста бързо се изхабяват, или с времето свикваме  с тях и по- този начин намаляват носещата радост, която пораждат / доказателство за това е резултата от семейният ни живот, след няколко години брак/. Освен това използването на някого като обект, когото разглеждаме най-вече свързан с наше удоволствие, ние го осветяваме едностранчиво и така пропускаме ценността му като човешко същество, защото присъства в мислите ни  несъзнателно само като наша функция.

За това любовта ни към нас не трябва да бъде зависима от външни същества и обстоятелства, която в определени моменти би могла да я разколебае и да породи съмнения  към нас. Смисъл на това е, че човек, може в определени моменти да се осъмни дали  заслужава въпросното чувство, а всяко колебание в този смисъл е вредно за нас, защото намалява изцяло духовното значение на любовта. Човек, който мисли, че нещо не заслужава се ограничава и всичко, което върши го върши със страх, защото попадайки в споменатата ситуация, винаги трепериш, че може нещо да ти бъде отнето.

Защо ни са необходими външни обекти за доказателство на стойността ни, любовта ни и всичко, което ни е нужно. Защото съзнаваме, че не сме съвършени в нито едно отношение. Да наистина е така, но това няма значение, защото съвършенство не ни е необходимо.  Когато се обичаме, ние се чувстваме пълноценни и нямаме нужда от нищо друго. За това всяко твърдение, което ни пречи да се ценим и чувстваме пълноценни, е вредно. А мисълта, че някой е недостижим за нас, че не го заслужаваме, отразява убеждението ни, че любовта има граници, което  не е така / доказателство са коментариите за сватбата на датският принц със Софи, която според злите журналистически езици е била с доста свободни разбирания за живота преди брака/. За това мислете повече за себе си, искайте настоятелна онова, което наистина желаене. Защото ако не го направите още повече ще  укрепим съмнението в нас.

Грешно е да мислим, че този когото обичаме е извън нас. Той е само извън егото ни. Точно това его ни кара  да грешим, че нещо извън нас ни кара да бъдем страхливи, гневни, депресиране, необичани. Там отвън всъщност  се намират и всички отключващите събития на тези вътрешните чувства. И ако те не съществуват в нас, никакви външни събития не биха могли да ги провокират.

Нека сега се спрем на семейният живот, който би трябва да е потопен в  извора на любовта. Помислете си на каква основа трябва да бъде изградено това съжителство. Единият начин е наистина да живеете в любов. Другият е да го превърнете във военен полигон и да воювате непрестанно.Добре воювате. Вие сте по силният и печелите множеството всекидневни сражения,  дори печелите самата семейно война, това може ли да ви донесе любов? Съмнявам се, това ще е само някакво чувство на изкривена любов. Повтарям отново Вселената е място, където никой дълг не остава неизплатен. Ако дадеш безрезервно пари- пари получаваш, ако дадеш безрезервно любов, любов получаваш.

Всичко това, за което говорихме днес би трябвало да се опитаме да го прилагаме в ежедневието си, с цел да  преодолеем себе си и да напредваме  разбира се по пътя, които трябва малко или повече да ни приближи до крайната цел в животите ни – да се слеем с Бога.  Наистина  лутането в търсенето на пътя  е нормално и понякога можем да  се заблудим и да попаднем в задънена улица. Напълно разбираемо е все пак търсим път. Имаме много знаци поставени, но докато се научим да ги разпознаваме минава доста време. Пътят към дома и доста трънлив и изглежда понякога някой ни е изял трохичките и за това сега се лутаме…

Историята на всеки живот е като историята на всеки друг- някои откриват пътя, други както в приказката стигат до къщичката на Баба Яга, но и от там, както сме чели има изход. Объркването и забавянето всъщност става, само защото погрешно си мислил, че си този, когото ти се е искало да бъдеш, а не онзи, който си наистина, а то не е по- малко стойностно. Недоразумението се явява, защото неправилно разбираме природата на Вселената. Виждаме се като нещо отделно един от друг.

Всички сме  едно цяло и това, което не успееш да направиш за другия, не успяваш да направиш за себе си.  За това прави на другите това, което искаш да направят за теб, защото направиш ли го за тях, то вече е направено за теб. По същият начин не е отделено горещото от студеното, радостта от мъката, бялото от черното. Това са думи които използваме за да опишем различните равнища на една и съща енергия. Всичко това трябва да приемем без резерви и до край, което означава да не възразяваме и да не се оплакваме от онова, което точно сега се проявява. Да не го отхвърляме, да не го отблъскваме, да не бягаме от него, а да го прегърнем, задържим, съхраним и обикнем като своя собственост. Може и да не сме съгласни с него, но въпреки това трябва да го направим, защото то наистина е наша собственост.

Вярвам във всичко това, защото ни го е казвал и  Христос преди 2002 г. Буда също ни го е казвал само, че преди 2502 г. Горе- долу по това време сме го чули от Конфуций или от мъдростта на Дао, но все още не е стигнало да съзнанието ни и ни остава още дълго до работим над това.

Автор: Силвия Гочева